Half Nelson (халф нелсън) е име на хватка в борбата, при която единият състезател поваля своя противник и упражнява натиск върху задната част на врата му.  Не, няма да пиша за спорт, а за филм със същото име. В него преобладава едно основно чувство, спохождащо всеки понякога - чувството, че си приклещен здраво към земята и не можеш нито да помръднеш, нито дори да си представиш как се изправяш отново. Най-лошо е, когато сам се повалит и твоят противник не е никой друг, освен липсата на вяра, че можеш да се промениш, да се надскочиш или да се върнеш назад към времето, когато си вярвал, че си специален и че ще успееш да поправиш нещата, които не харесваш в света.
Разказът е фрагмент от живота на Даниел Дън - млад учител и Дрей – една от неговите ученички. Той преподава история на 13 годишни деца. Държи се с тях като с равни, не подценява интелекта и способностите им и им предлага един различен поглед към същността на историята основаващ се на Диалектиката – философско учение, според което промяната се ражда при сблъсъка на две противоположности. В противоречие със страстта, с която говори и преподава на тази тема в душата на Даниел Дън съществува и чувството на обреченост и липса на смисъл. Той е наркоман и сякаш забравил кога не е бил такъв, през повечето време изглежда страшно уморен, неразбран и сам. Във филма не се говори за това как е стигнал до тук и защо се дрогира дори преди да влезе в час. Въпреки липсата на явна причина за това самоунищожение нито за миг не го упрекнах. Напротив. Разбирах го идеално без да мога да си обясня защо този изгубен човек ми е така близък. Може би защото и аз се чувствам изгубена понякога, само че моят начин да се справям с подобни моменти е друг. Всеки изживява с различна емоция нещата, които се случват в живота му и всеки бяга по различен начин от действителността. Някои успяват само като прекалят с шоколада, като споделят или просто се натъгуват и изчакат да отмине, други като се саморазрушават бавно, но сигурно. Според мен нямаме право да се съдим един друг, не е задължително и да проумяваме постъпките си, нужно е само мъничко състрадание.
Характерно за хватката халф нелсън, независимо дали е приложена от наркотиците, бедността, загубата или от повтарящото се ежедневие е, че знаеш какво искаш да направиш, но ентусиазмът и смелостта са изчезнали и ти просто стоиш неподвижно. Помниш стремежите и мечтите си, но когато си в това незавидно положение още при първата им поява на повърхността самият ти ги разбиваш на парченца с друга много по-упорита мисъл: „Стига глупости! Ти не си способен на това, нима не се познаваш! Другите успяват, но не и ти!” и оставаш така – парализиран, вкопчен в земята, убеден, че там ти е мястото.
Все пак „наркоман” не е единствената характеристика, която определя Даниел Дън. Тя е част от него, грешка по пътя, която лека полека го завладява, но не го изчерпва. „Човек не  се определя само от едно единствено нещо”. Човек не е само черен или само бял. В него съществуват заедно Ин и Ян и непрекъснато се противопоставят помежду си. Така създават живот, история, спирали от падения и възходия от тъмнина и светлина. У Дан има светлина и тя блести, когато той разказва за нещата, които го вълнуват, когато преподава или танцува на училищната забава. Светлината е там като спомен за човека, който е бил или иска да бъде. Там е заедно с непрекъснатия зов в очите му, зов да бъде разбран от някого без да е нужно да разказва какво му е и да моли за помощ. Просто някой да се вгледа в него и да разбере веднага, че този човек е уплашен и потъва.
Онова, което Даниел Дън получава като шанс за някакво спасение е възможността да се погледне през очите на едно 13 годишно чернокожо момиче – Дрей. Тя е негова ученичка, която случайно разкрива тайната му, когато го вижда надрусан в съблекалните на училището и остава до него, докато се съвземе. Дрей има по-голям брат, който е в затвора за разпространение на наркотици и над самата нея тегне опасността да поеме по неговия път. Двамата със своя учител се оказват двете противоположни страни на един и същ проблем и докато се оглеждат всеки в очите на другия в тях се поражда копнежа да си помогнат взаимно. Не го споделят, а някак отдалеч се пазят един друг и започват да водят тиха борба, в която с  по-силна воля се оказва Дрей. Въпреки че е само дете тя е по-стабилна и по-смела, може би защото като всяко дете умее да вижда нещата ясно без да ги усложнява и лишава от смисъл.
И двамата стигат до един момент, който аз няма да разкрия, една поредна своя среща, която преобръща всичко и, от която започва промяната или поне се заражда вярата, че такава промяна е възможна. Накрая Даниел Дън не получава спасение, но открива разбиране и приятелство там, където най-малко е очаквал и като че ли вече е способен да отвърне със същото.
Всички роли в Half Nelson са изиграни безупречно, но изпълнението на Райън Гослинг е разкошно, възхитително, брилянтно! Колкото и помпозни да са, тези определения са абсолютно точни. Вплита се напълно в образа и изнася на раменете си целия филм. За тази роля е номиниран за Оскар през 2006 година. Гледала съм го в още няколко филма и съм удивена колко различен и убедителен може да бъде. Изумителен талант, силно, обсебващо присъствие и лек сантимент към синеоките, руси момчета – Добре дошъл в света на голямото кино, г-н Гослинг!

Признавам, че този постинг ме измъчи. Явно съм попаднала в халф нелсън в борбата си с липсата на изрази, метафори и най-вече на талант:) Изчерпах думите си. Усещам как започвам да повтарям едно и също всеки път, но от дълго време не бях гледала нещо, което да ме впечатли, а този филм беше като свеж полъх, затова нямах търпение да го споделя. Развълнува ме, трогна ме и вместо да ме натъжи ме обнадежди. Има светлинка в него, ярка и устойчива. Много човечен, въздействащ и непретенциозен филм. Обичам такива и дано има повече от тях, за да поддържат Джиминибилибоб жив и вдъхновен, макар и все по-лишен от творчески размах:)

Сега за първи път чувам за този филм,а Райън Гослинг съм гледала в няколко филма- все добри! Благодаря за споделеното ,възбужда интереса ми:) Ще го гледам при първа възможност!

И аз чух за него съвсем скоро.
Благодаря за коментара!
Хубав ден!

Много интересно ми беше при теб! Благодаря, запали любопитството ми. Струва си!!!

http://www.metacritic.com/movie/crazy-stupid-love/trailers

Този филм ще бъде забавен, очаквам го!
Хубав ден!

Чудесен език демонстрираш Джиминибилибоб :) Не знам дали филмът е добър - а и малко филми ме впечатляват истински - но описанието ти е интригуващо и чудесно написано.

Откъде произтича ника ти, ако не е тайна. Прощавай, ако си споменавала в някой от постингите си.

Хубав ден:)

запали ме и мен. Хареса ми това, че ти е подействал обнадеждаващо, не лесно в днешно време да си оптимист и да извличаш надежда от тъжните неща. Усмихнат уикенд!

Джиминибилибоб си го заех от сериала "Приятели". В една от сериите беше споменато само веднъж, но ми се запечата в паметта и когато трябваше да си измисля ник това звънливо Джиминибилибоб само изскочи.
Хубава седмица!

Права си, и на чен ми става все по-трудно вече да намирам оптимизъм дори във веселите неща, затова и може би този филм ме впечатли, защото въпреки мрачната си тема ми донесе надежда.
Хубава седмица!

Мда, можеше да се очаква, че е от някой филм или сериал :). Пред телевизора съвсем рядко се задържам - от малък съм така - но "Приятели" беше от нещата, които гледах с интерес. Имам много сантименти към героите и историите им... Интересно ще ми е да чуя мнение от теб, относно актьорите. Като цяло май не изиграха кой знае какви роли извън сериала. Не мисля, че са слаби актьори, без да твърдя, че разбирам много от кино. Смяташ ли, че факта, че са така разпознаваеми от "Приятели", се оказа пречка да изиграят нещо значимо и различно ( само Дженифър Анистън май съм я чувал повечко след това) ? Понеже всеки си казва "Това е онзи от сериала" и е трудно да го възприеме извън ролята, с която е познат там. Всеки актьор е нормално да има различни превъплъщения, просто "Приятели" е прекалено разпознаваем за всички.

защото чух, че Мат Ле Бланк (Джоуи) участва сега в някакъв чисто нов сериал. Нито един от тях не успя според мен в киното, дори Дженифър Анистън, която е много дейна, но като че ли така и не е направила нещо кой знае колко различно от Рейчъл. Добри актьори са, прекрасни и аз ги обичам и мисля, че е нормално, когато цели десет години си изграждал образа на един герой, давал си му толкова душа и частичка от себе си, след това да не можеш да избягаш от него. Освен това образите от Приятели са много характерни, много колоритни и наситени, комедийни, хората ги помнят, все още не спират да ги гледат. Мислих си - този сериал се оказа за актьорите си както най-голямото щастие така и може би най-голямата спънка за една по нататъшна кариера. Но така пък завинаги ще си останат наши любимци. Няма друг сериал като този и не мисля, че ще има. И аз вече не се задържам пред телевизора - все по-отегчително и бездуховно е там.
Поздрави!