Невероятната съдба на един кино маниак :: За нашите любими актьори

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.11.2010 19:49 - За нашите любими актьори

Автор: giminibilibob Категория: Изкуство

Прочетен: 14168 Коментари: 28 Гласове:

Започна да ми се случва често да изпитвам страх, когато се каня да пиша. Първото нещо, което ми минава през ума е, че това е лошо, но всъщност като се замисля е по-скоро хубаво. Въпреки че не мога да нарека себе си артист въпросният сладък страх донякъде ми прилича на онази сценична треска, която повечето хора на изкуството казват, че независимо от опита и годините все още изпитват в началото на всяко представление или изява. Хубаво е, важно е, необходимо е. Все едно и след 10 години да усещаш изгарящ огън в стомаха си всеки път щом зърнеш любимия си. И в двата случая става въпрос за любов. Сега искам да пиша за „нашите любими големи деца на киното”, както ги нарече Мартиники в коментар към предишен мой постинг, но от доста време се страхувам да започна. Особената нежност, която изпитвам към тях ме натоварва и с отговорността, която обикновено изпитвам, когато мисля за близки за мен хора. В нашите златни актьори е по-лесно да разпознаем себе си. Те живеят със същите проблеми, техните герои са ни братя по абсурдност, в техните недостатъци виждаме нашите слабости, в радостта им разпознаваме смеха си. Коста Цонев винаги ми е напомнял за единия ми дядо, Васил Михайлов за другия. В Невена Коканова винаги съм разпознавала грацията и вродената елегантност на майка ми, а част от детството ми винаги ще звучи с гласа на Николай Бинев, защото той озвучаваше онези чудни плочи с приказки като „Меко казано” и „Новите дрехи на царя”. Не мога да си обясня точно защо, но мислите ми за тях са съпроводени с носталгия и сантименталност. Може би, защото ми се ще светът да познаваше техния талант. Може би е по-скоро носталгия по българското кино, защото в днешните филми не виждам заряда и идеите, които то притежаваше някога. Или може би, защото повечето от тях не съм имала късмета да гледам на сцена, а само съм чувала колко невероятни са в безбройните представления на големите класици, поставени от големите ни режисьори. А най-вероятно е заради близостта, за която говорих и неминуемото им обвързване със спомени и любими хора. Няма значение - важното е, че са толкова истински, че все още успяват да ме развълнуват, да ме разсмеят и да ме натъжат дори само като гледам снимките им.

Константин Коцев

Когато се сетя за него се усмихвам и ме обзема топло чувство, все едно е бил мой дядо. В представите ми беше страшно мил и благ човек. Той пазеше детски нотки в гласа си, прецизно беше усвоил магията на смеха и щедро я разпръскваше върху нас. В статия от априлския брой на списание MAX посветен на бащите и техните синове, Димитър Коцев – Шошо, синът на Константин Коцев – Пацо, започва спомените за своя баща така: „Седим си ние тримата в хола – аз, баща ми и синът ми. Пацо е на 80 в напреднал стадий на Алцхаймер. Марто е на 3. Двамата разглеждат моя снимка като дете. „Това съм аз!”, казва баща ми. „Не е вярно, това съм аз!”, ядосва се синът ми. „А всъщност съм аз”, намесвам се аз. Двамата ме гледат с недоверие. Всеки е убеден в правотата си. И започвам да се чудя дали всъщност и тримата не сме прави…” Тук като че ли е събран целия кръговрат на живота, вълшебната нишка, която ни свързва здраво, независимо от разделите и смъртта с най-обичните ни хора, и разбира се несравнимата с нищо обич на един син към неговия баща.
Татяна Лолова

Истината е, че винаги съм искала да приличам на нея. Тя е като вулкан, в който кипи и от който извира живот и безумна енергия. Завиждам на разкошното й чувство за хумор. Когато чуя името й се усмихвам веднага. Шармантна, щура и цветна тя е като оазис от радост. Де да можех и аз така да празнувам живота! Но и това е талант, прекрасна дарба, която не всеки от нас притежава. Татяна Лолова освен прекрасна актриса е и сияещ човек развил до съвършенство способността си да живее и да обича себе си и света. На моята въображаема дълга маса, на която си представям събрани за празнична вечеря всички мои любимци от всякакви сфери на изкуството задължително ми се иска да седна именно до нея с тайната надежда, че ще ме зарази с гена на щастието.
Тодор Колев

Опасният чар на Тодор Колев за мен се крие в тишината и тъгата, които се спотайват зад разтърсващия смях, който умее да предизвиква. Като всеки от нас и той има своя весел и тъжен двойник. Господин за един ден и мой любимец за цял живот той притежава аурата на бохем, но и чертите на умората от абсурдите, с които често се сблъскваме, както и от чисто философското непрекъснато търсене на смисъл и вяра. Харесвам сините му очи, които ми напомнят за синьото в лицето на баща ми, харесвам и онази негова очарователна прилика с малкия човек на Чаплин, която го прави способен да накара две нищо и никакви хлебчета да затанцуват.
Невена Коканова

Тя е като мелодия. Като удивителна, тъжна, влизаща под кожата вечна песен. Като “Shape of my heart” на Стинг или “Dust in the wind” на Канзас. Безупречната й красота сякаш нямаше нищо общо с външните черти, а се излъчваше направо от сърцето и душата й. Всеки път ми се е струвала обвита от ефирно сияние, придаващо й неземна одухотвореност и тайнственост. Като че ли по това си приличат с майка ми. Винаги съм намирала нещо общо по между им, някаква духовна прилика. Невена Коканова притежаваше ореола на истинска световна кино звезда, интелигентността, грацията и скромността на голям артист и човек отдавна прескочил условностите и границите на времето и на земния живот.
Мариус Куркински

Някога, много отдавна той беше Малкият принц в клип на Дони и Момчил и сякаш това не беше роля, а чисто и просто неговото истинско аз. Той няма възраст, нито пол, той е едно момче в тялото на възрастен, момче от друга планета. Неговата Вселена е Театърът, останалият свят е просто нужния фон, шумотевицата, суетата, онова с което му е трудно да се справи. Мариус притежава лудостта на гений и гениалността на луд, и сините огромни очи на дете осъдено никога да не разбере и да не свикне с дребнавостта и баналността, които често ни заобикалят. Макар че беше отдавна все още помня какво сътресение предизвика в мен спектакълът му „Сътресение” – една стихия от тъга и смях, и огромно възхищение пред таланта на този Малък принц, който на сцената се превръща в истински владетел на нашите сетива и емоции. ( http://www.btv.bg/shows/nepoznatite/videos/video/1592771666-NepoznatiTE_Marius_Kurkinski.html
Ще спра дотук. Нашите любими големи деца на киното и театъра са много, не мога да спомена всички. Познаваме ги добре, пускали сме ги в домовете и сърцата си, помним репликите им, някои от тях сме имали късмета да аплодираме дълго. Припомням си любимите „Топло”, „Дами канят”, „Опасен чар”, „Двойникът” и още много други невероятни комедии, толкова оригинални и неповторими. Смехът, който предизвикваха не беше евтин, а изпълнен със сладост, ирония, горчив вкус и със смисъл. Иска ми се някой ден българското кино отново да ме разсмее и разплаче така, както умееше някога. Обичам актьорското племе. Истинските актьори са смелчаци. Дръзко се изправят не пред кого да е, а на първо място пред себе си, защото според мен, за да си добър актьор е нужно да се познаваш. Да познаваш лицето, тялото, реакциите си, мимиките, силата на гласа си. Мисля, че за подобно самоопознаване се изисква смелост и интелигентност. Те предизвикват себе си, надсмиват се над суетата си, надскачат се. Приемат доброволно да гледат как година, след година остаряват на екрана. Предлагат това представление доверяващи се и уязвими и на нас. Подаряват ни емоциите и скритите си страхове. Със страст адвокатстват на своите герои, дори ако се наложи да играят дявола. Те умеят да плачат, когато им е смешно и успяват да се смеят, когато им се плаче. Те знаят как да ни излъжат така, че да сме им благодарни за красивата лъжа. Актьорите имат повече от девет живота и в известен смисъл дори са безсмъртни – достатъчно е само да си пуснете „Топло” и Константин Коцев ще се покаже през новопоявилата се дупка в тавана ви и ще ви разсмее дори преди да е проговорил.

Нагоре

Тагове: Невена Коканова, Мариус Куркински, нашите любими актьори, Опасен чар,

Гласувай:

Подобни постинги

За нашите любими актьори
Кой кой е в България /забавен вариант/ –...
Върху „Юбилей“ на Мариус Куркински

Следващ постинг

Предишен постинг

Моето кино

Тъмен шоколад с една идея вкус на портокали

Коментари

1. анонимен - Талантливо и с усет описано "актьорското племе",
19.11.2010 20:01

както сами се наричат.
Есеистика от естетика.