Прочетен: 9117 Коментари: 14 Гласове:
Последна промяна: 25.04.2012 19:00
На 6.08.2010 г. над село Бело Поле, Видинска област валят ледени портокали. Те опустошават всички покриви, изпочупват незнайно колко прозорци и убиват много от щъркелите пристигнали у дома за лятото. Изчезват така ненадейно, както са се появили, решавайки да пощадят единствено църквата и оставяйки след себе си изумление, страх и тревога.
Това е родното село на майка ми. Всяка година прекарвахме ваканциите там. Откакто баба и дядо починаха вече не е така. Живеем много далеч, нямаме възможността и времето да сме там всяка година, както преди, а и е болезнено, защото вече нищо не е същото.
Родителите ми трябваше да отидат, за да оправят покрива. Знаех, че мога да си спестя преживяването, но почувствах, че и аз трябва да съм с тях. Страхувах се да видя самотната къща и буренясалата градина, да се срещна с щастливото си детство, с онази, която съм била, с несбъднатите си мечти родени на това място, с липсата на любими хора, с вината на онзи, който неминуемо си тръгва и след себе си оставя тишина и пустота.
В деня преди пътуването случайно попаднах по една програма на много мил филм – Полет към дома – за момиченце, което намира няколко яйца на диви гъски, помага на гъсетата да се излюпят и се превръща в тяхна майка. Отглежда ги и когато идва моментът да отлетят към по-топло място, където да презимуват чудатият баща на Ейми конструира аероплан, с който тя ги завежда до там. През пролетта цялото ято се завръща и невредимо каца в двора на своето момиче. Забравих да кажа, че това е истинска история – изключително невероятна, като всички истински истории. Не знам защо този филм ми се стори добро предзнаменование. По време на целия път в главата ми звучеше песента на полета им като някаква странна мантра за успокоение.
Изненадващо е как понякога физически можеш да усетиш сърцето си счупено. Разбито на малки парченца, разпръснали се в гърдите ти и така натежали, че ти се струва, че няма да можеш да си поемеш въздух. Горе – долу това изпитвах през първия ден на село. Когато бях малка, пък и когато пораснах всяко лято плаках в продължение на седмица след като си бяхме тръгнали от там. Вярвах, че винаги ще продължавам да се връщам отново и отново, това беше утехата ми. Ако тогава някой ми беше казал, че някога ще видя градината и двора ни така, както ги видях през миналото лято никога нямаше да повярвам.
Голямата ябълка до чешмата се беше прекършила на две след силна буря. Уж беше изсъхнала, но на някои от клоните й се бяха появили свежи чисто нови листенца, сякаш беше пролет, а по-късно дори разцъфтяха цветчета. Едната половина на ябълката щеше да живее. Другата половина обаче беше паднала върху навеса, под който баба и дядо държаха каруцата и дървата за зимата. Той пък е долепен до тлаканата, която под неговата тежест също се беше изкривила и наклонила на страни. Все едно наблюдавах огромна игра на домино изиграна не толкова сполучливо от неразумни великани. Тлакана на село наричат стопанските сгради в дворовете си, тези, в които държат животните и сеното. Нашата има и цели три багажни – стаи, в които се съхранява зимнината, дамаджаните с вино и ракия, а през лятото по хладните им подове се търкалят дините обрани от бостана. В Бело Поле, а вероятно и в целия северозапад наричат дините любеници, а пъпешите дини. Кладенецът е геран, а голямата порта вратник. Там няма котки, а мачки, а когато изроните кулените царевица в ръцете ви остават какалашки. За съжаление не помня много от звънливите белополски думи.
През първия ден цялото село ми изглеждаше опустошено, като след някаква странна неочаквана космическа атака. Дори градините на обитаемите къщи изглеждаха като изсъхнали, нещастни джунгли. Въпреки това нашата къща сякаш се усмихна и в един момент ми се стори щастлива. Майка се зачуди дали ни помни. Знаех, че ни помни и че се радва да ни види. Не усетих и помен от обвинение или обида.
Благодарение на майка ми скоро нещата вече не изглеждаха толкова страшни. Тя се погрижи за всяко едно кътче, както би се погрижила за дете. Със същите любов, разбиране и нежност. Къщата си нямаше покрив, но отново беше дом, а аз си мисля, че за нея е по-добре да бъде дом без покрив, отколкото да има покрив без да бъде дом.
На другия ден се разходих из селото и, въпреки че наистина имаше къщи, които си нямаха вече абсолютно никой, който да се погрижи за тях, в селото имаше живот. Сега той жужеше предимно нависоко, горе на покривите. Мъжете бяха накацали по гредите, погледите на жените и децата все кръжаха отправени нагоре и така всички приличаха на посрещачи на слънцето или на чудати герои на Радичков дебнещи за някой заблуден дирижабъл в небето.
Селото е голямо и хубаво. Река Лом минава до него. Има много чешми с чиста и сладка вода и с дебнещото иззад стените им покрити със зелен горски мъх усещане, че речни феи те наблюдават, докато пиеш. Майка изказа странна теория за причините за невиждания град изсипал се и нанесъл щети предимно и само над нашето село, а именно, че може би изоставените къщи са го предизвикали, за да накарат собствениците си да се върнат при тях. Разбира се, тя го каза през смях, но и с едно особено чувство в гласа, което и аз притежавам, и което не спира да ме човърка и да шепне: Ами, ако все пак…
Хората от онзи край са остроумни и имат богато въображение. Може би, защото този Радичков Северозапад притежава усещане за вълшебство стаило се в планините, в реките, в къщите и въздуха му. Усещане за някаква неразкрита тайна, за нещо по-силно от мен, което все ме тегли и вика и не ме оставя на мира дълго след като си тръгна. Там сякаш нещо ме омагьосва и с всеки изминал ден забравям другия си живот. Той започва да ми се струва все по-далечен и чужд, въпреки че в него има толкова много неща и хора, които обичам. Отдалечава се и като че ли в един миг престава да ми липсва. Това е донякъде страшна забрава случваща се в някои приказки и в любовта. Казват, че очи, които не се виждат се забравят. Никога не съм била съгласна с тази поговорка. Ако се забравят то това не е истинска любов. Любовта ми към родното село на майка ми винаги е била истинска и жива. Липсата му усещам и днес като любовна мъка. Като липса на прескъп обичан човек. Човек, който вечно ще бъде част от сърцето ми и чието отдалечаване ме кара да се чувствам на половина. Дори седмици след като вече се бяхме върнали продължавах сутрин да се събуждам с усещането, че съм там, усещане, което по-късно се смени с тъпата болка от липсата на нещо загубено вероятно завинаги. Сякаш телом се бях завърнала, но част от душата ми все още е в Бело Поле, наслаждава се на сутрешните облаци, които се разхождат толкова ниско и са толкова по-различни от тези тук, и най-важното – прави компания на къщата, на която някога е обещала, че ще се връща отново и отново. Разбира се казвам го с усмивка, но и с онова човъркащо чувство в гласа – Ами, ако все пак…
И една друга мисъл не ме оставя на мира напоследък, когато над главите ни е надвиснало решението дали да продадем къщата си, за да я спасим от разруха и самота. Мисълта, че онази сила, която непрекъснато ме тегли и вика не е някаква мистична приказна тайна, а е същият инстинкт, който кара дивите гъски, щъркелите и лястовиците да се връщат всяко лято на мястото, което чувстват като свой дом.Рали "Вида-2009" започва
Коментарите оставям на читатели и специа...
сякаш вали сняг, сякаш пада нощ, пътувам в претъпкан тролейбус, чета с настолна лампа,
светът е буца пръст сред твоята кал, когато съм в тебе.
Но ако трябва да те определя с една дума, тя е дъно.
Защото оттук по-надолу няма, оттук по-надолу е гробът.
Защото тук съм като водата, без възраст.
Оттук пътят ми е един, нагоре, и може би не си дъно, а висота надолу.
И ослепял да съм, ще те позная по това обречено, само тук, усещане за дъно.
(Румен Стоянов)
Благодаря, giminibilibob! Отново ме просълзи...
гледала съм филма, правиш страхотен паралел, поздравления
Много е силно и вярно!
Благодаря!
Винаги си добре дошла тук, радвам се да те посрещна!
Много ми хареса написаното..истинско е..
Поздрави! Полет !:)
Благодаря, че ми напомни за Скарлет О'Хара!
Поздрави и усмивки!
Ще се отбивам:)
До скоро и хубава вечер!
Хубава седмица!