Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.09.2010 11:03 - Полет към дома
Автор: giminibilibob Категория: Изкуство   
Прочетен: 5669 Коментари: 14 Гласове:
24

Последна промяна: 25.04.2012 19:00

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

На 6.08.2010 г. над село Бело Поле, Видинска област валят ледени портокали. Те опустошават всички покриви, изпочупват незнайно колко прозорци и убиват много от щъркелите пристигнали у дома за лятото. Изчезват така ненадейно, както са се появили, решавайки да пощадят единствено църквата и оставяйки след себе си изумление, страх и тревога.

Това е родното село на майка ми. Всяка година прекарвахме ваканциите там. Откакто баба и дядо починаха вече не е така. Живеем много далеч, нямаме възможността и времето да сме там всяка година, както преди, а и е болезнено, защото вече нищо не е същото.

Родителите ми трябваше да отидат, за да оправят покрива. Знаех, че мога да си спестя преживяването, но почувствах, че и аз трябва да съм с тях. Страхувах се да видя самотната къща и буренясалата градина, да се срещна с щастливото си детство, с онази, която съм била, с несбъднатите си мечти родени на това място, с липсата на любими хора, с вината на онзи, който неминуемо си тръгва и след себе си оставя тишина и пустота.

В деня преди пътуването случайно попаднах по една програма  на много мил филм – Полет към дома – за момиченце, което намира няколко яйца на диви гъски, помага на гъсетата да се излюпят и се превръща в тяхна майка. Отглежда ги и когато идва моментът да отлетят към по-топло място, където да презимуват чудатият баща на Ейми конструира аероплан, с който тя ги завежда до там. През пролетта цялото ято се завръща и невредимо каца в двора на своето момиче. Забравих да кажа, че това е истинска история – изключително невероятна, като всички истински истории. Не знам защо този филм ми се стори добро предзнаменование. По време на целия път в главата ми звучеше песента на полета им като някаква странна мантра за успокоение.

Изненадващо е как понякога физически можеш да усетиш сърцето си счупено. Разбито на малки парченца, разпръснали се в гърдите ти и така натежали, че ти се струва, че няма да можеш да си поемеш въздух. Горе – долу това изпитвах през първия ден на село. Когато бях малка, пък и когато пораснах всяко лято  плаках в продължение на седмица след като си бяхме тръгнали от там. Вярвах, че винаги ще продължавам да се връщам отново и отново, това беше утехата ми. Ако тогава някой ми беше казал, че някога ще видя градината и двора ни така, както ги видях през миналото лято никога нямаше да повярвам.

Голямата ябълка до чешмата се беше прекършила на две след силна буря. Уж беше изсъхнала, но на някои от клоните й се бяха появили свежи чисто нови листенца, сякаш беше пролет, а по-късно дори разцъфтяха цветчета. Едната половина на ябълката щеше да живее. Другата половина обаче беше паднала върху навеса, под който баба и дядо държаха каруцата и дървата за зимата. Той пък е долепен до тлаканата, която под неговата тежест също се беше изкривила и наклонила на страни. Все едно наблюдавах огромна игра на домино изиграна не толкова сполучливо от неразумни великани. Тлакана на село наричат стопанските сгради в дворовете си, тези, в които държат животните и сеното. Нашата има и цели три багажни – стаи, в които се съхранява зимнината, дамаджаните с вино и ракия, а през лятото по хладните им подове се търкалят дините обрани от бостана. В Бело Поле, а вероятно и в целия северозапад наричат дините любеници, а пъпешите дини. Кладенецът е геран, а голямата порта вратник. Там няма котки, а мачки, а когато изроните кулените царевица в ръцете ви остават какалашки. За съжаление не помня много от звънливите белополски думи.

През първия ден цялото село ми изглеждаше опустошено, като след някаква странна неочаквана космическа атака. Дори градините на обитаемите къщи изглеждаха като изсъхнали, нещастни джунгли. Въпреки това нашата къща сякаш се усмихна и в един момент ми се стори щастлива. Майка се зачуди дали ни помни. Знаех, че ни помни и че се радва да ни види. Не усетих и помен от обвинение или обида.

Благодарение на майка ми скоро нещата вече не изглеждаха толкова страшни. Тя се погрижи за всяко едно кътче, както би се погрижила за дете. Със същите любов, разбиране и нежност. Къщата си нямаше покрив, но отново беше дом, а аз си мисля, че за нея е по-добре да бъде дом без покрив, отколкото да има покрив без да бъде дом.

На другия ден се разходих из селото и, въпреки че наистина имаше къщи, които си нямаха вече абсолютно никой, който да се погрижи за тях, в селото имаше живот. Сега той жужеше предимно нависоко, горе на покривите. Мъжете бяха накацали по гредите, погледите на жените и децата все кръжаха отправени нагоре и така всички приличаха на посрещачи на слънцето или на чудати герои на Радичков дебнещи за някой заблуден дирижабъл в небето.

Селото е голямо и хубаво. Река Лом минава до него. Има много чешми с чиста и сладка вода и с дебнещото иззад стените им покрити със зелен горски мъх усещане, че речни феи те наблюдават, докато пиеш. Майка изказа странна теория за причините за невиждания град изсипал се и нанесъл щети предимно и само над нашето село, а именно, че може би изоставените къщи са го предизвикали, за да накарат собствениците си да се върнат при тях. Разбира се, тя го каза през смях, но и с едно особено чувство в гласа, което и аз притежавам, и което не спира да ме човърка и да шепне: Ами, ако все пак…

Хората от онзи край са остроумни и имат богато въображение. Може би, защото този Радичков Северозапад притежава усещане за вълшебство стаило се в планините, в реките, в къщите и въздуха му. Усещане за някаква неразкрита тайна, за нещо по-силно от мен, което все ме тегли и вика и не ме оставя на мира дълго след като си тръгна. Там сякаш нещо ме омагьосва и с всеки изминал ден забравям другия си живот. Той започва да ми се струва все по-далечен и чужд, въпреки че в него има толкова много неща и хора, които обичам. Отдалечава се и като че ли в един миг престава да ми липсва. Това е донякъде страшна забрава случваща се в някои приказки и в любовта. Казват, че очи, които не се виждат се забравят. Никога не съм била съгласна с тази поговорка. Ако се забравят то това не е истинска любов. Любовта ми към родното село на майка ми винаги е била истинска и жива. Липсата му усещам и днес като любовна мъка. Като липса на прескъп обичан човек. Човек, който вечно ще бъде част от сърцето ми и чието отдалечаване ме кара да се чувствам на половина. Дори седмици след като вече се бяхме върнали продължавах сутрин да се събуждам с усещането, че съм там, усещане, което по-късно се смени с тъпата болка от липсата на нещо загубено вероятно завинаги. Сякаш телом се бях завърнала, но част от душата ми все още е в Бело Поле, наслаждава се на сутрешните облаци, които се разхождат толкова ниско и са толкова по-различни от тези тук, и най-важното – прави компания на къщата, на която някога е обещала, че ще се връща отново и отново. Разбира се казвам го с усмивка, но и с онова човъркащо чувство в гласа – Ами, ако все пак…

И една друга мисъл не ме оставя на мира напоследък, когато над главите ни е надвиснало решението дали да продадем къщата си, за да я спасим от разруха и самота. Мисълта, че онази сила, която непрекъснато ме тегли и вика не е някаква мистична приказна тайна, а е същият инстинкт, който кара дивите гъски, щъркелите и лястовиците да се връщат всяко лято на мястото, което чувстват като свой дом.



Тагове:   Видин,


Гласувай:
24
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. jivi93 - Родно село
29.09.2010 11:15
Когато идвам към тебе, светът става все по-малък,
сякаш вали сняг, сякаш пада нощ, пътувам в претъпкан тролейбус, чета с настолна лампа,
светът е буца пръст сред твоята кал, когато съм в тебе.
Но ако трябва да те определя с една дума, тя е дъно.
Защото оттук по-надолу няма, оттук по-надолу е гробът.
Защото тук съм като водата, без възраст.
Оттук пътят ми е един, нагоре, и може би не си дъно, а висота надолу.

И ослепял да съм, ще те позная по това обречено, само тук, усещане за дъно.
(Румен Стоянов)

Благодаря, giminibilibob! Отново ме просълзи...
цитирай
2. martiniki - великолепно почувствано-написано
29.09.2010 11:41
имаш дарбата, освен дълбоко да усещаш света наоколо, да попиваш и излъчваш състоянието му, и да обличаш в най-подходящи думи усетеното, така че то пък да стигне и бъде усетено, видяно, чуто от читателя
гледала съм филма, правиш страхотен паралел, поздравления
цитирай
3. elidea - Чудесно е!
29.09.2010 14:47
С толкова много душа, тъга и тайни си населила Бело Поле, че който мине оттам ще го познае по облаците, върху които пътуват очите ти.
цитирай
4. giminibilibob - jivi93,
29.09.2010 14:50
Благодаря за това стихотворение!
Много е силно и вярно!
цитирай
5. giminibilibob - Благодаря, martiniki!
29.09.2010 15:01
Понякога това светоусещане ми тежи. Понякога ми се иска да не забелязвах полета на особените облаци или да не ми се струваше, че къщите имат душа. Понякога, но само за мъничко, защото ако не виждахме така света щяхме да си спестим по някоя мъка, но щяхме да пропуснем безброй чудеса.
цитирай
6. giminibilibob - Благодаря, elidea!
29.09.2010 15:09
Наистина там има и тъга и тайни, и много чудати истории, и магия...
Благодаря!
цитирай
7. makont - Ех, землячке,
30.09.2010 15:16
а пък на нас не ни остана нищо в любимото село, където също ходех като дете. Просто така решиха братята и сестрите. Събориха къщата и сега един пуст двор. Толкова често я сънувам тази къща с огромния оджак и едната соба, в която на три легла спяхме всички, имаше още кюмбе, маса, столове и нощви, това бе цялата мебелировка, но колко щастие носеше в себе си?? Ти ще ме разбереш! Прекрасен разказ-спомен и виж как се разчувствах! Хубав и усмихнат ден от мен, ще ти идвам често на гости.
цитирай
8. giminibilibob - Здравей,
30.09.2010 15:40
Наистина те разбирам много, много добре. Тъжно е, че това се случва с повечето села в България. Тези чудни спомени за щастливите и свободни дни, обаче, ще останам завинаги в сърцата ни!
Винаги си добре дошла тук, радвам се да те посрещна!
цитирай
9. loli - Правя паралел с "Отнесени от вихъра"..
01.10.2010 14:50
Любима моя книга, а и филмът е много добре направен. В името на Тара колко компромиси направи Скарлет О'Хара.. Земята на която сме родени, където ни е "хвърлен пъпът" е нещо като магнит, който ни привлича и зарежда енергийно..
Много ми хареса написаното..истинско е..
Поздрави! Полет !:)
цитирай
10. giminibilibob - Здравей,
01.10.2010 15:19
Спомням си добре как когато четох книгата преди много, много години разбирах Скарлет и й се възхищавах, заради безпрекословната й любов към родната й земя. Те бяха спасение и смисъл една за друга.
Благодаря, че ми напомни за Скарлет О'Хара!
Поздрави и усмивки!
цитирай
11. monaliza121 - Поздравления за блога!
02.10.2010 14:58
Прочетох няколко постинга и ми харесаха.
Ще се отбивам:)
цитирай
12. giminibilibob - Благодаря много!
02.10.2010 22:12
Радвам се, че са ти харесали!
До скоро и хубава вечер!
цитирай
13. lila - taka e, gimini. . . instinkta ni t...
09.10.2010 17:05
taka e, gimini...instinkta ni tegli...blagodaria ti za teksta - siaka6 az sam v nego.
цитирай
14. giminibilibob - Здравей, lila!
11.10.2010 09:39
Благодаря за думите!
Хубава седмица!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: giminibilibob
Категория: Изкуство
Прочетен: 399204
Постинги: 60
Коментари: 753
Гласове: 2187
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930