Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.06.2010 09:01 - "Какво научих" - Ал Пачино
Автор: giminibilibob Категория: Изкуство   
Прочетен: 6833 Коментари: 13 Гласове:
17



Ето още една статия от 2002 г. на списание Esquire този път със спомените на Ал Пачино.
  image
  Това е нещо добро: Исках да отида на бейзболен мач. Спомням си как ходихме с дядо ми, когато бях три годишен. Само, че е малко различно, когато отиваш да гледаш и слагат твоето име на таблото. Няма нищо лошо в това. Имам предвид, всички живеем заедно на този свят. Този път обаче имаше усложнения. Беше следобедна игра, а аз имах работа същата вечер. Реших, че ще си тръгна по-рано от мача, ще погледам малко играчите, ще проследя един или два ининга. Но не ми се щеше да ме забележат, когато си тръгвам по-рано. Имам предвид, че играчите са изпълнители. Представяте ли си какво ще си помислят хората ако ме видят да си излизам точно след началото на бродуейска пиеса? Та си мисля, отивам и някак си ще се измъкна. Само че забравих, че жената, с която ще ходя също е добре известна. Излизаме от колата и аз казвам на момчето, което беше с нас: „Има ли някаква стара шапка или нещо подобно в багажника?” Той погледна и измъкна шапка и някакви очила и казва: „Хей, Ал, гледай какво имаме тук! Стара брада!” . Сложих си изкуствената брада. Не знам какво съм си мислил, защото приличах на един от Smith Brothers/ производители на бонбони и сироп за кашлица от 19 в./  кутия с таблетки против кашлица. Отиваме на стадиона, играта започва и изведнъж всички хора се обръщат към мен. Камерите също. Хората на игрището също. Мисля си какво по дяволите става? С брада съм, с шапка. Заради жената до мен е, разбира се, което нямаше да е никакъв проблем ако брадата не беше започнала да се свлича от лицето ми. Това е абсурдно. Какво щях правя сега? Какво можех да направя? Махнах брадата. И, разбира се цялата история цъфна в новините в 23.00. „Хей, какво прави Ал Пачино на стадиона с брада?”. Тази брада трябва да бъде в музея на грешките. Смях се, когато се видях по новините, но си взех и поука. Никога вече нещо подобно. Когато отивам някъде ще съм си просто аз: Ал.   Когато бях дете прабаба ми понякога ми даваше един сребърен долар. Тя беше много привързана към мен. Когато ми го даваше останалите членове на семейството винаги закрещяваха в един глас „Не! Не! Нееееее! Не му давай сребърен долар!” Правеха го, защото бяхме наистина много бедни. Веднага щом го стиснех в ръката си всички викаха „Върни го! Върни го!” и така аз се чувствах неудобно да го задържа. Баща ми и майка ми се разделиха, когато бях малък. Бях все още дете и живеех с майка ми, баба ми и дядо ми в жилище в Южен Бронкс. Нямахме много, така че беше голям ден, когато разбрах, че можеш да получиш спорите на Том Микс чрез игра описана на гърба на кутия със зърнена закуска. Том Микс беше герой от каубойските филми и беше голяма работа. Велик! Дори само фактът, че спорите идваха в кутия по пощата ги правеше нещо специално. Така че изпратихме картонче за участие. Трябва да съм бил около шест годишен, когато прабаба почина. Не си спомням много от погребението само малки откъси, нали знаете всички са се скупчили заедно. Прибрахме се вкъщи и шпорите на Том Микс бяха пристигнали по пощата. Развълнувах се, но след това си спомних, че прабаба беше починала току що. Искаше ми се да се зарадвам, но... В този ден разбрах какво е противоречие.   Бях на уличен панаир като дете, хвърлих топката и уцелих няколко бутилки, но не ми дадоха награда. До този ден не вярвах, че е възможна подобна несправедливост. Отидох си вкъщи и казах на дядо. Дори днес виждам ясно изразът на лицето му, който сякаш казваше: „Нали не очакваш да сляза шест стъпала, да извървя пет пресечки и да се опитам да докажа, че заслужаваш наградата.” Видях всичко това изписано на лицето му. В същото време той се опитваше да ми каже как понякога такива неща се случват в живота. И беше прав. Случват се.   Майка ми почина преди да постигна успеха си. Ето това помня за майка си: Ние сме на последния етаж на жилищната сграда. Навън е кучешки студ. Трябва да ходя на училище на другия ден. Може би съм на десет години. Долу на улицата са приятелите ми и ме викат да сляза при тях. Искат да се мотаем наоколо в нощта и истински да се по забавляваме. Майка ми не ме пусна. Помня, че й бях много ядосан: „Защо не мога да изляза като всички останали? Какво ми има?” Продължавах да й викам. Тя издържа на моя гняв и така ми спаси живота, защото тези момчета от улицата долу, никой от тях не е между живите сега. Не мисля много за този факт, но се вълнувам, когато говоря за това. Тя не искаше да се скитам по улиците късно през нощта. Трябваше да пиша домашните си. Днес стоя тук заради това. Толкова е просто, нали? Но ние забравяме тези неща, просто забравяме.   Едно от най-поразителните неща, които са ми се случвали стана в Южен Бронкс в един от онези вариететни къщи, които се превърнаха в театрални къщи. Веднъж една пътуваща трупа дойде. Бях на 14 и никога не бях гледал възрастни на сцена, въпреки че аз самият вече бях играл на сцена. В основното училище участвах в шоу за смесването на различни социални и расови групи и аз бях представител на Италия. Спомням се, че децата в училище ме молиха за автографи и аз се подписвах „Сони Скот”. Беше доста приятно. Както и да е, тази трупа поставяше „Чайка” на Чехов. Имаше около 15 или 20 души в публиката, всички скупчени в средата на театър с хиляди места. Пиесата започна и свърши. Толкова бързо ми стори на мен. Беше вълшебно. Спомням си, че си помислих кой ли е човекът написал това? Веднага си купих книга на Чехов. След това се записах да уча в Училището по театрални изкуства. И един ден отивам в едно кафене близо до училище да хапна нещо и звездата на това представление раздава кафета зад тезгяха. Челюстта ми увисна. Аз благоговеех пред този човек. Трябваше да му го кажа. Той беше толкова благодарен, мил и разбиращ. Трябва да е бил към 25 годишен. Беше там, сервираше ми в кафенето. Нещата са относителни.   Моят голям пробив се случи, когато бях на 21. Участвах в Кредиторите – превод на пиеса на Аугуст Стриндберг (шведски драматург). Действието се развиваше в Швеция в края на века и персонажът, който играех аз се казваше Адолф. Това беше първия път, когато имах възможността да изследвам свят , с който не бях в контакт и след това да открия, че аз в действителност обитавам тази роля. Това беше преобразяващо преживяване равносилно на влюбването. Чувствах се така сякаш не беше нужно да правя нищо друго в живота си. Беше все едно да откриеш, че можеш да пишеш. Изведнъж си имаш отдушник. Притеснението вече не беше дали ще печеля пари за работата си или дали ще имам успех и ще стана известен. Както казват смисълът вече не беше в дестинацията, а в пътуването. Бях бездомен по това време. Понякога спях в театъра, където играех, понякога у приятел. Беше трудно, но на тази възраст можеш да спиш навсякъде. Тогава дори си мислех, че е готино. Живеех за това, което правех. В живота настъпва време, когато ако си достатъчно голям късметлия започваш да си изкарваш прехраната и постигаш голям успех. Но от време на време се опитвам да мисля за живота си тогава ....и да остана свързан с него.   Винаги съм нервен преди началото на пиеса. Знаете ли каква е разликата между играта в пиеса и във филм? Ще ви кажа. Актьорската игра е като да си въжеиграч и има разлика между това да го правиш на сцената и във филм. На сцената въжето винаги е обтегнато много, много високо. Ако паднеш – падаш, край. В киното въжето е опънато по самия под. Падаш, изправяш се и го правиш отново. Играта в пиеса е за съвсем различно разположение на духа. Събуждаш се сутрин знаейки, че в осем часа вечерта трябва да вървиш по въже.   Бях млад, когато снимах в Кръстникът. Спомням си, че бяхме в Сицилия и беше ужасно горещо. Не бях спал и се чувствах зле, освен това беше 40 градуса, а аз бях облечен с вълнени дрехи. Просто исках да си ида у дома. Започнах да си мисля „Какво правя? Непрекъснато снимам едно и също и вече не си спомням за какво е всичко това.” Всички сицилиански статисти бяха на линия. Те също бяха облечени с вълнени дрехи. Един от тях каза на италиански: „ Стоим тук цял ден. Горещо е. Искам почивка.” Продуцентът каза „Ако си вземеш почивка си уволнен.” Статистът явно нямаше никакви пари, точно за това и вършеше тази работа. Той погледна продуцента, сви рамене и си тръгна. А аз си казах „Този човек е моят герой.” Такива неща са ми останали в главата. Обичах този човек. Можех ли да направя същото? Не. Мога ли сега? Неее. Това е свобода. За момент този човек ме накара да се почувствам добре. Изведнъж вълнените дрехи си бяха наред. Не знаех какво ще излезе от този филм и тогава се случи най-невероятното нещо. Бяхме в Ню Йорк снимахме сцената с погребението на Дон Корлеоне. Снимахме цял ден. В шест през нощта аз си отивах към къщи, когато видях Франсис Копола да стои на надгробната плоча и да плаче. Буквално ревеше. „Франсис” казах аз „Какво се е случило?”, а той ми каза „Няма да ми позволят още един снимачен ден”, което значи, че няма да го оставят да снима сцената отново. Така той седеше на надгробната плоча плачейки и аз си помислих „Този човек ще направи добър филм. Щом притежава подобна страст, подобно чувство към една сцена.....” Това беше момента. Можех да го почувствам. Този човек го беше грижа. Това е начина да живееш – около хора, които ги е грижа. Пътят може да е тежък, но в крайна сметка ще излезе нещо добро от цялата работа.   Веднъж на един светофар се усмихнах на една млада жена. Тя каза „О, здрасти, Майкъл!” Нали се сещате, Майкъл от Кръстникът. Беше все едно ме лиши там на място от анонимността ми. Не бях Майкъл, когато казах здравей. Това бях аз усмихващ се на млада жена на един уличен ъгъл. Бях забелязан и в същото време не бях, нали разбирате какво искам да кажа? Докато си известен няма как да разбереш рая на анонимността. Има една реплика от пиесата The Local Stigmatic: Славата е извращение на човешкия инстикт за постигане на утвърждаване и внимание. Това е малко тежко изявление. Но ще ви кажа едно: Славата наистина усложнява личните връзки. А когато към славата прибавиш и успех може да си докараш главоболие. Но, както Лий Страсберг, мой приятел и ментор, ми каза веднъж: „ Драги, просто трябва да се приспособиш.”   Не спечелих Оскар първите седем пъти, когато бях номиниран. Иска ми се да можех да опиша по-добре чувството. Сега се връщам към всички номинации и си мисля какво щеше да е ако всички те бяха мозъчни хирурзи? На кого от тях, ако се нуждаеш от мозъчна операция, ще позволиш да те оперира? Ето на този трябва да дадеш Оскар. Но какво съм мислил тогава зависи от това в какво разположение на ума съм бил. Една от годините бях в променливо настроение – много пиене, много хапчета. Мина много време откакто спрях с тези неща. Както си стоях по време на шоуто изведнъж ми хрумна, че ако аз взема наградата не съм сигурен, че изобщо ще мога да се кача на сцената. Тази мисъл ме парализира. Освен това не бях подготвил никаква реч. Наистина не можех да повярвам, че е възможно да спечеля. Както и да е, това беше една неясна мисъл пълзяща дълбоко в съзнанието ми. Бях млад и цялото бъдеще беше пред мен. Ролите валяха и аз все още не се бях научил как да оценявам нещата, които получавам. Истината е, че по онова време не бях в синхрон с това, което ми се случваше. Мразя да го казвам, защото звучи все едно говоря глупости, но е истина. Надявам се, че са ме снимали в момента, когато Джак Лемън спечели, защото аз се смеех и аплодирах като най-щастливия човек на земята.   Имах много скъп приятел, който почина от рак на 35 години. Бяхме на една и съща възраст. Бях до него през цялото време на болестта, видях всички фази. Имаше един момент, който никога няма да забравя. Случи се пред болничната му стая. Родителите му бяха дошли да го видят. Бях му много близък и нито веднъж не го бях чувал да говори за баща си. Връзката с родителите му беше сложна и не се бяха виждали известно време. Но все пак имаше любов някъде там. Както и да е, баща му беше при него в стаята, а аз бях в коридора. Баща му излезе погледна ме право в очите и каза: „ Какво ще правим?” Аз се поколебах за миг, но хванах ръката му. Той ме погледна и каза: „Само ако можех да заема мястото му...” Не само, че този човек беше готов да умре вместо детето си, но и наистина ме питаше дали знам как може да го направи. Беше много силен момент. И аз имах деца и разбирах.   Изненада ме чувството, което изпитах когато получих Оскар за „Усещане за жена”. Беше ново усещане, което чувствах за първи път. Днес не гледам често Оскара си. Но когато го взех за първи път в ръце ме завладя за седмици напред чувство, което предполагам е близко до това да спечелиш златен медал на Олимпиада. Все едно е да победиш в надбягване и всички да знаят, че ти си победил. Чувството е прекрасно. Иска ми се да имах по-добри думи, за да го опиша.   Има една сцена във филм, който ще излезе скоро – Инсомния – където аз преследвам героя на Робин Уилямс върху дънери носещи се по студена вода. Знаете как го правят дърварите, нещо средно между родео и танцуване на степ върху дънери. Сцена като тази не трябва да бъде перфектна. Трябва да бъде спонтанна. Избягвам думата перфектно. Ето една истинска ябълка. Ето и една перфектна ябълка. Проблемът е, че когато отхапеш от перфектната ябълка тя няма хубавия вкус на истинската ябълка. Между другото, не препоръчвам танцуването на степ върху дънери носещи се върху студена вода в студено време. Ако все пак опитате надявам се поне да ви платят добре...   Знаете ли, сега съм малко разтревожен. За следващата си роля трябва да се подстрижа и да си обръсна брадата. А моите 14 месечни близнаци никога не са ме виждали по друг начин. Така че имам план. Ще си взема брада и перука, за да могат да привикнат постепенно, защото ако изведнъж се прибера вкъщи с плешива глава и без брада..... Или може да си сложа фалшива козя брадичка и фалшива коса и да ги накарам да ги дръпнат? Но така може да им изкарам акъла. Хм. Може би трябва да ги накарам те да ми помогнат да се обръсна.   Защо трябва да ви казвам на колко години съм? Чувате едно число и получавате нещо като спазъм. Все едно казвате: „Колко още ти остава?”




Тагове:   Ал Пачино,


Гласувай:
17



Следващ постинг
Предишен постинг

1. miaa - Киното, необходима слабост:) Благодаря ти Giminibilibob за прекрасните мигове!
28.06.2010 10:44
Ал Пачино ..Една легенда, неповторим , винаги е носил у себе си по нещо от всеки от героите си.Много го харесвам! " Кръстинкът" го превърна в звезда и емблематична фигура..
Скромен и обаятелен той говори за себе си и за славата с лека насмешка"Славата
е первезната форма на природния човешки инстинкт да търси одобрението на другите, за да се чувства реализиран , като човек. Тя е част от сделката, за да живееш спокойно в твоя свят, колкото и да не ти харесва!"
цитирай
2. giminibilibob - Здравей, Миа
28.06.2010 11:17
хубаво е, че споделяме тази слабост. Винаги съм изпитвала огромно уважение и респект към Ал Пачино и таланта му. Той е един от актьорите, за които тази професия е призвание.
Благодаря ти и хубав ден!
цитирай
3. elidea - Здравей, giminibilibob!
28.06.2010 12:33
Много, много ти благодаря за Ал Пачино! Той е като "истинска ябълка"! Беше ми изключително интересно да прочета тази мозайка от спомени, поднесени по най-човешкия и обикновен начин. Поздрави!
цитирай
4. giminibilibob - Здравей, elidea!
28.06.2010 14:08
Много добре казано - наистина той е като "истинска ябълка".
Благодаря ти и много, много хубав ден!
цитирай
5. martiniki - giminibilibob;]
29.06.2010 08:05
Благодаря и аз за това откровение :)
цитирай
6. giminibilibob - Здравей, martiniki
29.06.2010 16:34
благодаря, че мина насам и донесе полет на пеперуди и мирис на море!
Хубава вечер!
цитирай
7. ametist - :)
23.07.2010 01:50
Здравей, Джими !
Благодаря ти, за всичкото това*

http://www.youtube.com/watch?v=_ZILy1qRZTU

и само La Vie En Rose ----`----,----@

http://www.youtube.com/watch?v=--FglQ61Nvc
цитирай
8. lila - четох този материал офлай и сега, ...
27.07.2010 16:37
четох този материал офлай и сега, когато съм вече тук - благодаря ти, джимини, нещата ти са наистина много професионални!
цитирай
9. giminibilibob - Ametist, здравей!
28.07.2010 11:29
Радвам се да те видя!
Благодаря за готините клипове!
Да можехме да изпием по едно кафе с Ал Пачино...
Поздрави!
цитирай
10. giminibilibob - Здравей, Лила!
28.07.2010 11:34
Благодаря ти! Напоследък лятото ми действа изключително мързеливо. Дано все пак ми отпусне малко воля и вдъхновение в скоро време.
Благодаря за люляковото настроение!
цитирай
11. eien - Любим актъор
09.08.2010 08:04
....талантлив,с много излъчване...може още дас е изброява.
цитирай
12. milenich - Чудесен текст, наистина ме разв...
04.02.2011 14:04
Чудесен текст, наистина ме развълнува. Радвам се, че го сподели.
цитирай
13. giminibilibob - Благодаря ти, milenich!
04.02.2011 19:18
Беше удоволствие да го споделя. Понякога откривам различни страхотни неща тук и там и е хубаво, че мога да ги споделя с повече хора. Този блог ми дава именно тази възможност.
Хубава вечер!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: giminibilibob
Категория: Изкуство
Прочетен: 679547
Постинги: 60
Коментари: 753
Гласове: 2192
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031